Зимите в Англия често бяха студени и ние, по-точно родителите ми, ги прекарвахме в гледане на борба по телевизията. През съботните следобеди тя вливаше за кратко цвят от черно-белите им екрани в инак сивото им ежедневие. Работните им дрехи бяха износени, дамаската на дивана – все същия от години наред – изтъркана, спомените им за това какви са били преди идването си в Англия също избледняваха. Родителите ми, както и цялото тяхно поколение, бяха пропилели най-хубавите си години във фабрики блъскайки се за жълти стотинки. Живот белязан от тежък труд довел до изкривен гръбнак, хроничен артрит и амортизирани ръце. Те стискаха зъби и преглъщаха болката си. Нямаха друг избор. Мислено са се опитвали да не обръщат внимание на обидите на колегите си и да не роптаят срещу празното бръщолевене на началниците си; а колкото до индийските жени - да понасят и нанесения от съпрузите им побой. Примири се с болката, са си казвали те, приеми пронизващата болка в раменете, износените стави на хълбоците, схванатият гръб от дългогодишното привеждане над шевната машина, мазолестите пръсти от прането на ръка, ревматичните колене от търкането на кухненския под с износеното съпружеско бельо.

През съботните следобеди родителите ми засядаха пред телевизора да гледат борба, с кардамонов чай с мляко в ръка, те искаха да бъдат забавлявани и развеселени. Но също така те искаха, поне веднъж, Добрия да надделее над Лошия. Искаха напереният, ревящ грубиян да си получи заслуженото. Те се молеха Добрия, приклещен на тепиха в двоен ключ или вкопчен в кръста на противника си, да не се предаде. Само ако можеше да задържи още малко, да понесе болката, да издържи състезанието. Ако успееше да направи това, борбата щеше да си остане борба, той щеше да триумфира. И все пак, това щеше да е една измъчена победа. Зрителите щяха да видят победителя, изтощен и едва намиращ сили да помаха на тълпата. Триумфът беше преди всичко оцеляване.

Зимите в Англия бяха студени. Аз, и особено моите родители, прекарвахме зимата в гледане на кеч. Борбите, които следяха на чернобелия си телевизор в съботните следобеди представляваха кратко проникване на живец и светлина в иначе монохромното им съществуване. Работните им гащеризони бяха избелели, покривката на дивана – все същата от години – бе загубила свежестта на цветовете си, спомените им за това що за хора са били преди да дойдат в Англия пожълтяваха като стари снимки. Моите родители, цялото тяхно поколение, похабиха най-добрите години от живота си, съсипвайки се от работа във фабриките срещу мизерна заплата. То бе живот на робския труд, на изкривените гръбнаци, на хроничния артрит, на отрязаните от машините ръце. Когато ги болеше, стискаха зъби. Какво друго им оставаше? Опитваха да се изключат от заобикалящия ги свят, за да не чуват обидите от страна на колегите, да не се засягат от непрестанния присмех на бригадирите, и, в случая на жените от индийски произход, да не си слагат на сърце шамарите, които собствените им съпрузи щедро раздаваха. Трябва да изтърпиш болката, повтаряха си те, да се справиш с нея – острата болка в ръцете, изхабените бедрени стави, дископатичните кризи в резултат от навеждането над шивачните машини в продължение на години, мазолите по кокалчетата след прането на ръка, ревматичните колене, получени в отплата за упоритото търкане на кухненския под с парцаливите гащи на съпруга.

Щом родителите ми седнеха пред телевизора, за да гледат кеч в събота следобед с чаша мътнобял чай от кардамон в ръка, те очакваха да бъдат забавлявани, да се посмеят. Но също така искаха добрият, поне веднъж в живота, да удържи победа над лошия. Искаха да видят как самоувереният грубиян с голямата уста ще си получи заслуженото. Отправяха молитви в полза на добрия, проснат върху тепиха, неспособен да помръдне след поредния болезнен ключ, или гърчещ се след удар в бъбреците, молеха се той да не се предава. Ако само можеше да изтърпи още малко, да понесе болката, да издържи до края. Ако бе в състояние да постигне това, то логиката на кеча би му позволила дори да спечели двубоя. Макар че подобна победа бе пирова. Победителят, съсипан от усилието, едва успяваше да помаха на тълпата. Да оживееш бе равносилно на триумф.

Зимите в Англия бяха студени. Ние, най-вече моите родители, ги прекарвахме в гледане на кеч. Кечът на екрана на черно-белия им телевизор в съботните следобеди изглеждаше като малък празник на живота и буйство на цветовете посред сивото ежедневие – избелелите им работни дрехи, покривалото на дивана – несменяно от години и избеляло... а и спомените им за себе си, такива, каквито са били преди да дойдат в Англия, - малко по малко избледняваха и те.
Моите родители, цялото тяхно поколение, съсипа най-хубавите години от живота си изнемогвайки от тежката, монотонна работа във фабриките срещу мизерна заплата. Съществуване, в което имаше само смазващ труд - до изкривяване на гръбнака, хроничен артрит, отрязани ръце. А те хапеха устни и се примиряваха с болката. Нямаха друг изход. Опитваха се да «превключат» съзнанието си, да не забелязват пренебрежението на колегите, да не противоречат на безкрайните наставления на началник-смяната... а индийските жени – да не изпадат в отчаяние , когато съпругът им вдигнеше ръка срещу тях. Свикни с болката, си казваха, живей с нея, - с пронизващата болка в ръцете, в износените тазобедрени стави, в гърба, от толкова години превит над шевната машина, че не може вече да се изправи, в пръстите, съсипани от пране на ръка, в коленете, които се подуват и болят при ежедневното стъргане на кухненския под със старите гащи на съпруга вместо парцал.
Когато родителите ми сядаха пред телевизора в съботните следобеди с чаша кардамонов чай с мляко в ръка, те искаха да се забавляват, да се смеят. Искаха самодоволният, арогантен побойник и самохвалко най-после да си получи заслуженото. Молеха се «добрият», задушаван на тепиха в захват, или стиснат през кръста и агонизиращ от болка, да не се предава. Само ако можеше да издържи още малко, да изтърпи болката, да устиска до края на срещата! Само ако можеше да направи това, или онова, нали изходът в кеча не е предрешен, има шансове да победи.
Признаваше се обаче само чистата победа. След края на срещата победителят, останал без сили, едвам успяваше да вдигне ръка, за да поздрави публиката. Победата беше всъщност в оцеляването.

Зимите в Англия обикновено бяха студени. Ние, особено моите родители, ги прекарвахме като гледахме борбите. Състезанията по борба, които те гледаха на черно-белите си телевизори в събота следобед, бяха кратък полъх на живот и цвят в иначе едноцветния им и монотонен живот. Работните им дрехи бяха избелели, избеляла бе и покривката на дивана – от години не сменяна, избеляваха, както и спомените им за това, което са били преди да дойдат в Англия. Моите родители и цялото тяхно поколение, пропиляха най-хубавите си години в скучна работа, като се бъхтеха във фабриките за жълти стотинки. Живот на роби, с изкривени гърбове, с хроничен артрит, с напукани ръце. Прехапваха устни и се примиряваха, свикваха с болката. Нямаха друг избор. В умовете си се опитваха да се изключат – да не обръщат внимание на подигравките на работещите до тях, да не се възмущават от наглото кикотене на бригадирите, а, що се отнася до индийките, да не се терзаят, когато съпрузите им удряха плесници. Свиквай и се примирявай с болката, си казваха, справяй се с нея – стрелващите се нагоре по ръцете внезапни болки, разядените бедрени стави, схванатия гръб от навеждането над шевните машини в продължение на много години, загрубелите кокалчета на пръстите, хванали мазоли от пране на ръка, ревматизма в коленете от търкането на пода в кухнята със старите гащи на мъжете си.

В събота следобед, когато родителите ми сядаха с чаша кардамонов чай с мляко да гледат състезанията по борба, те искаха да се забавляват, да се посмеят. Ала искаха, поне веднъж, доброто да победи злото. Искаха напереният, ревящ грубиянин да си получи заслуженото. Молеха се за добрия, който лежеше на тепиха в капана на двойната хватка на лошия. С последни сили добрият здраво го беше сграбчил през кръста и се мъчеше да не се предаде. Ако можеше да издържи още малко, да понесе болката, да издържи рунда. Ако само можеше да направи всичко това, имаше шанс, като се има предвид какъв спорт е борбата, да победи. Въпреки всичко, това беше само една победа от квалификациите. Щяхте да видите победителят, изтощен, който едва може да помаха на тълпата. Триумфът беше най-вече победа, триумф на борбата за оцеляване.

Зимите в Англия бяха студени. Ние, и по-специално моите родители, ги прекаравахме в гледане на състезания по борба. Състезанията, които гледаха на черно-белите си телевизори всяка събота вечер, представляваха едно кратко прокрадване на живот и настроение в иначе еднообразния им живот. Работните им гащеризони бяха се изтъркали, тапицерията на канапето – несменяна с години – също се беше изтъркала, спомените за хората, които бяха срещнали преди идването си в Англия също избледняваха. Моито родители, едно цяло поколение, пропуснаха най-хубавите години от живота си, трепейки се във фабриките срещу нелепо заплащане. Живот на роби, на деформирани гръбнаци, на хроничен артрит, на откъснали ръце. Те хапеха устни и се примиряваха с болката. Нямаха друг изход освен да го правят. В съзнанието си те се опитваха да изключат – да игнорират обидите на колегите си, да понасят повърхностното бръщолевене на бригадирите си, а в случая с индийските жени, да не се тормозят, когато съпрузите им зашлевяват плесници. Да се примирим с болката, казваха си те, да се справим с болката – острите бодежи по ръцете, изтърканите тазобедрени стави, кризите в гърба в резултат на навеждането над шивачните машини прекалено много години, мазолестите кокалчета на ръцете от пране на ръка, ревматичните колена от търкането на кухненския под със старите гащета на мъжете им.
Когато моите родители седнеха да гледат борба в събота следобед, със чаша кардамонов чай с мляко в ръка, те искаха да бъдат забавлявани, искаха да се посмеят. Но те също искаха добрият герой, поне веднъж, да победи лошия. Те искаха наперения, ревящ тиранин да си получи заслуженото. Те се молеха за добрия, който лежеше там на тепиха, заклещен в хватка ключ или хванал се за бъбреците си в агония, да не се предаде. Ако можеше да издържи само още малко, да понесе болката, да издържи рунда. Само ако направеше това, той имаше шансове да триумфира, в което всъщност се състоеше борбата. Това, обаче, беше само една квалифицирана победа. Вие щяхте да видите победителя, изтощен, едва способен да помаха на тълпата. Триумфът беше главно триумф на оцеляване.

Зимите бяха студени в Англия. Ние, особено моите родители, ги прекарвахме като гледахме борба. Борбата, която те гледаха на черно-белите си телевизори в съботните следобеди беше като кратък прилив на цвят и живец в техния иначе едноцветен живот. Техните работни дрехи бяха избелели, ковертурата на канапето - несменяна с години - беше избеляла, спомените им за това какви хора са били самите те преди да дойдат в Англия избледняваше също. Моите родители, цялото им поколение, се претрепваше от работа през най-хубавите години от живота си, вършейки тежка работа за мизерно заплащане. Един живот на робски труд, деформирани гръбнаци, хроничен атрит, отрязани ръце. Те прехапваха устни и търпяха болката. Нямаха друга възможност освен да го сторят. В техните умове те се опитваха да изключат- да не обръщат внимание на обидите на другите работници, да не настръхват срещу постоянното дърдорене на майсторите и, в случая на индийските жени, да не се тормозят когато техните мъжете им удряха шамари. Да изтърпят болката, си казваха те, да се справят с болката - пронизващата болка в горната част на ръката, дълбаещата болка в бедренaта става, пристъпите на болки в гръбнака от навеждането над шевните машини толкова много години, мазолите по ръцете от прането на дрехи, ревматичните колене от чистенето на кухненския под с износеното бельо на техните сипрузи.

Когато моите рoдителите седнеха да гледат борбата в съботните следобеди, с чаша чай от кардамон с мляко, те искаха да бъдат забавлявани, искаха да се посмеят. Но те също така искаха добрият поне веднъж да победи лошия. Те искаха напереният, ревящ побойник да си поличи заслуженото наказание. Те се молеха доброто момче, лежащо там на терена, блокирано в захват с два пръста или хванало се за бъбреците в агония, да не отстъпи. Ако можеше да издържи само още малко, да понесе болката, да издържи докрай. Ако само можеше да направи тези неща имаше шанс, като знаем какво представлява борбата, той да победи. Обаче победата беше победа с едно условие. Щяхте да видите победител, изтощен, едва намиращ сили да помаха на тълпата. Победата беше главно триумф на оцеляването.

Зимите в Англия бяха студени. Ние, особено моите родители, ги прекарвахме, гледайки кеч. Кечът, който те гледаха на черно-белите си телевизори всеки съботен следобед представляваше кратко нашествие на живот и колорит в иначе безцветния им живот. Работните им комбинезони бяха захабени, калъфката на канапето – която не беше сменяна от години – бе избледняла, спомените им за това, какви хора са били преди да дойдат в Англия, също избледняваха. Родителите ми, всъщност цялото тяхно поколение, жертваха най-добрите години от живота си, трепейки се като каторжници във фабриките срещу мизерно заплащане. Живот, състоящ се от робски труд, гръбначни изкривявания, хроничен артрит, прерязани* ръце. Но те са стискали зъби и са се борили с болката. Не са имали друг избор. Те са опитвали мислено да се отделят– да игнорират пренебрежението на другите работници, да не вирят нос пред плиткоумното бръщолевене на майсторите, а в случая на/при индийските жени, да не се терзаят, виждайки как биват зашлевявани от съпрузите си. Трябва да се пребориш с болката, са си казвали те, да преодолееш болката – режещата болка в ръцете, износените бедрени стави, пристъпите на болки в гърба, породени от твърде многото години залягане над шевните машини, мазолестите/*разранените кокалчета*/стави на пръстите от ръчното пране на дрехите, ревматичните болки в колената от търкането на пода в кухнята със захабеното бельо на техните*/ съпрузите им.

Когато родителите ми сядаха да гледат кеча събота следобед, държейки в ръка чай от кардамон с мляко, те искаха да бъдат забавлявани, да се посмеят. Но те искаха също поне веднъж добрият* да победи лошия. Те искаха арогантния/наглият/*самодоволният, ревящ*/шумен побойник да получи това, което заслужава. Те се молеха добрият, лежащ на ринга, хванат в ключ/захват със сключени ръце или притискащ бъбреците си в агония/*от болка, да не се предава. Ако само може да издържи* още малко, да издържи болката, да издържи до края на надпреварата/*схватката. Ако може да направи тези неща, има вероятност/шанс, знаейки какво представлява кеча*, да победи. Но въпреки това/*От друга страна това беше тежко извоювана победа/*на голяма цена. Накрая победителя, изтощен от умора, едва успяваше да помаха*/махне на публиката. Триумфът бе по-скоро (форма*/акт на) оцеляване.